Бетон вместо реформи: Провалът на София в управлението на градското пространство

Докато Столична община отново лансира проекта за изграждане на девет многоетажни паркинга в периферните квартали, София продължава да бъде заложник на една от най-архаичните политики за градска мобилност в Европа. На повърхността планът изглежда като закъсняло решение на хроничния дефицит на паркоместа. В дълбочина обаче, той разкрива нежеланието на местната власт да адресира истинския проблем: икономическия абсурд, който превръща улиците ни в безплатни складове за излезли от употреба автомобили.

Новите 9 паркинга: Решение или „капка в морето"?

Планът за изграждане на съоръжения в квартали като „Люлин", „Младост" и „Надежда" е амбициозен по мащаб, но концептуално дефектен. Капацитетът на тези паркинги (между 200 и 500 места) е пренебрежимо малък на фона на регистрираните над 800 000 автомобила в столицата. Противоречието тук е между физическото предлагане и ценовата политика. Общината планира да строи чрез заеми и външно финансиране, което предполага пазарна цена за ползване. В същото време, същата тази община позволява безплатното „складиране" върху тротоари и зелени площи само на метри от бъдещите обекти. Без механизъм, който да принуди шофьорите да преместят автомобилите си, новите паркинги рискуват да останат полупразни паметници на строителния ентусиазъм.

Данъчният парадокс: Субсидиране на застоя

Истинската причина за паркинг хаоса не е само в липсата на гаражи, а в регресивната данъчна политика. София е град, в който е икономически по-изгодно да притежаваш 30-годишен „дръгел", отколкото да плащаш за карта за градски транспорт.

• Икономическото неравенство: Данъкът за масов стар автомобил (Евро 2/3) често не надвишава 30--50 лв. годишно. Това са по-малко от 5 лева на месец за наем на 12 кв.м. обществено пространство.

• Наказание за модерността: В същото време собствениците на нови и по-чисти автомобили плащат в пъти по-високи суми поради имуществения компонент в данъка.

Тази система създава изкуствено търсене на паркоместа. Огромен процент от колите в квартали без „Синя" или „Зелена" зона са де факто неподвижни имоти. Те не участват в мобилността на града, но блокират активния шофьор, който е принуден да губи по 40-60 минути дневно в търсене на място, само защото общината отказва да използва данъчния лост за регулиране на автомобилния парк.

Кварталният шофьор: Заложник на популизма

За активния шофьор, който ползва автомобила си за работа и нужди на семейството, липсата на зона и платени паркинги в квартала не е „свобода", а наказание. Липсата на регулация води до:

1. Несигурност: Невъзможност за планиране на времето поради непредсказуемото паркиране.

2. Девалвация на собствеността: Гаражите в София достигат цени от 40 000 евро именно защото общината е абдикирала от управлението на уличния ресурс.

3. Липса на алтернатива: В квартали без зони няма легален начин да наемеш място, дори да имаш финансовата възможност.

Изводът: Необходима е административна смелост

Изграждането на девет паркинга е козметична мярка. Истинската реформа изисква синхронизиране на данъчната политика с нуждите на града. Ако данъкът за автомобили-паметници бъде драстично повишен, а приходите бъдат целево инвестирани в квартална инфраструктура, „складовете на колела" ще изчезнат по естествен икономически път.

Докато Столична община се страхува да наложи строг контрол и адекватни еко-такси, активните граждани ще продължат да плащат най-скъпата цена -- тази на изгубеното време, докато гледат как поредният план за многоетажни паркинги се губи в бюрократичния лабиринт.

---